Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Архив
Постинг
01.09.2014 21:58 - Малката блуждаеща черна дупка
Автор: mamkamu Категория: Изкуство   
Прочетен: 6800 Коментари: 7 Гласове:
30

Последна промяна: 01.09.2014 22:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
На моя приятел Стефан - Гъзара,
който ни напусна тъй неочаквано и ненавреме
С обич!


- Много неприятно! Какво ще правим с тоя астероид? – запита седящият с гръб към прозореца на ресторанта висок рус мъж, който по никакъв начин не приличаше на извънземен, какъвто всъщност бе.

- Ако беше обикновен астероид, може би те щяха да имат някакъв шанс, но това е Малка Блуждаеща Черна Дупка! Само 10 метра в диаметър е, но ще разпори планетата им, после ще я взриви, а накрая ще погълне остатъците в небитието – отговори му другият мъж, който се различаваше коренно от първия. Беше нисък с тъмен тен и катранено черна ниско подстригана коса, облечен в перфектен моден костюм, сякаш бе някакъв борсов агент, какъвто всъщност беше. Това не му пречеше да бъде извънземен и той.

Двамата бяха дошли на Земята преди около 300-400 местни години, преди Индустриалната революция (причината, за която всъщност бяха) и изпълняваха стандартна мисия по изследване и стимулиране на чужди раси. Трябваше да останат на планетата още 200 години, но явно скоро всичко щеше да свърши. Цялата причина да бъдат толкова дърти за човешките стандарти всъщност беше, че живеят неприлично дълго.

- И ние нищо не можем да направим? Така ли? –отново запита Високия. Този пък малко по-притеснено.

- Не. Не разполагаме с нужната екипировка, нито пък местните имат техническата компетенция да я произведат. Дори да имахме техниката, а ние я нямаме, ще ни трябват стандартните четири месеца, за да осъществим връзка с Родината и да получим от там чертежите и спецификациите на Дупкоунищожителя, но хората така или иначе няма да могат да свършат нищо. А Дупката ще е тук след 3 дни.

- Не можахме ли да я засечем по-рано? Така хората щяха да имат време да се евакуират...

- Знаеш много добре, че нямат с какво да го направят. В момента из Земята има 3 малки кораба побиращи по около 5-6 души, които могат да се издигнат в околоземна орбита, но за това им трябват между 10 и 30 дни за подготовка. А и да излетят в орбита, ще са прекалено близко за да оцелеят, когато дойде Дупката. Ако имаха повече време, земляните може би щяха да построят две-три таратайки, които да спасят няколко хиляди души, които накрая, така или иначе щяха да замръзнат в Пространството. А и знаеш, че Малките Блуждаещи Черни Дупки са непредвидими и опърничави.

- Добре, но поне да вземем някой с нас, когато тръгваме. Мисля, че ако се посбутаме ще можем да качим поне един на Кораба.

- Давай тогава, намери възможно най-интелигентния екземпляр и го доведи. Аз ще се заема с подготовката на кораба и копирането на историческите данни от тази обречена планета...

Бе прекъснат от звъненето на мобилния му телефон. Погледна в екрана и изведнъж лицето му придоби странно ококорено извънземно изражение.

- Трябва веднага да тръгваме! –скочи той от масата. - Дупката ще е тук след 3 часа и 25 мин. Направила е непредвидим пространствен скок, което не е за учудване предвид капризността на тези малки черни калпазани. Имаме два часа път до кораба с това архаично средство за придвижване на четири колела, което всеки път ми къса нервите и поне един час да загреем междузвездния двигател.

Докато изговаряше последните думи, двамата вече бяха излезли от ресторанта и се качваха в сребристата Тойота.

- Чакай! – извика високия и почна да рови в жабката на колата. – Ще трябва да използвам мозъчния детектор, за да намеря някой що годе интелигентен индивид, когото да вземем с нас.

- Слушай! Нямаме никакво време, ако искаме да се спасим поне самите ние. Дай да отвлечем просто някого наслуки. После ще ни е благодарен.

- Глупости! – възпротиви се високия. – Добре знаеш, че ако качим на борда някой безмозъчен гледач на телевизия или добре замазан техен политик, ползата от него ще е никаква. А вероятността това да стане, ако действаме на случаен признак е огромна. Знаеш го!

- Точно, защото го знам, затова съм против. Можем да търсим с дни, дори в някой университет, научен институт или библиотека и пак да не намерим човек с ниво на интелект над поносимото.
Колата отскочи рязко напред, носена от бясно въртящите се гуми. После Мургавият намали скоростта.

- Слушай, ще карам по-бавно, а ти сканирай наоколо – заяви по-спокойно той. - Може и да намерим някой, с мозък, който си заслужава да спасим. Щом излезем от града обаче, натискам газта. Нямам друг избор.

Високият си постави устройството (замаскирано, като най-обикновени очила), и започна да се взира наляво, надясно, напред и назад, но явно без резултат.

- Всеки път, когато гледам през Мозъчен детектор на тая планета, се чудя, как въобще хората са изградили тази своя цивилизация! От тълпите по тротоарите не виждам дори един човек, който да има мозък с капацитет поне над този на нашите маймуни в зоопарковете...

- Добре знаеш, че хората са стадни създания и обикновено няколко души вършат цялата работа на милиони. Ти помниш оня шемет Нютон преди години, нали? Трябваше да му изсипя поне 20 ябълки върху главата му, че да се сети, че съществува гравитацията. Сега обаче нямаме време да отидем, да вземем поне Стивън Хокинг… Сори! Надявам се да намериш някой „умник” по-бързо, че вече не мога да удържам крака си, да не натисне педала до край. Времето си тече.

Високият не отговори нищо и продължи да се пули във всички посоки през слънчевите очила. Така вече подминаваха Центъра, когато той възбудено закрещя:

- Стой! Стой! Не мога да повярвам на късмета си! Намерих! Намерих умен землянин! Хей там, виждаш ли? Седнал е на стълбите на църквата.

Спряха и без да се маят отидоха при човека.
- Добър ден, Господине – започна Високият, чудейки се как да импровизира. – Ние сме от Щатската лотарийна компания. Вчера бяхте изтеглен сред печелившите и ако дойдете с нас...

- Стига си плямпал, ами пусни една петарка, та да си взема нещо прилично за пиене – прекъсна го с дрезгав глас, седящият пред стълбите. Бе облечен в парцаливи, захабени дрехи, а пред него на стълбите стоеше кутия, в която се мъдреха няколко дребни монети. – Отдавна не ви се връзвам на всичките тия номера с печалбите. Измислете нещо по-оригинално, та да ви оценя по достойнство.

Високият погледна към Ниския, после пак към човека на стълбите, после пак към Ниския, извади очилата от вътрешния си джоб, сложи ги и се загледа в просяка. След това се завъртя, като пумпал, гледайки хората по тротоара. Накрая махна очилата и се приближи до другаря си.

- Не, няма грешка! – промълви тъжно той. - Очилата си работят. Какво ще правим?

- Нямаме време да търсим друг. Няма значение, какъв е човекът. Важен е интелектът, нали? Ясно е, че ни е необходим по-директен подход, ако не искаме да ни погълне Малка черна дупка, след като загубим сума ти време в опити да излъжем някакъв супер интелигентен просяк – и като изрече последните думи Ниския решително се приближи до стълбите и заговори отсечено на просяка:

- Виж какво, човече! Нямаме време да ти разтягаме локуми. Ние двамата с колегата ми сме извънземни и в момента бързаме към скрития ни кораб, за да напуснем Земята, която след три часа ще бъде ударена от Малка блуждаеща черна дупка, ще избухне и после ще изчезне. Има още едно място на кораба ни и ако ни последваш, може да го вземеш, причината, за което е, че си просто доста по-умен от събратята си. Ние дори нямаме време да спасим някое от произведенията на великите ви личности, като Аристотел, Шекспир, Айнщайн, Александров…

- Така кажете, бе хора – прекъсна го Просякът и моментално скочи на крака, прибирайки в торбата си кутията с монетите и тичайки към колата на извънземните. – А вие ми разтягате разни фантасмагории за някакви печалби от лотарията! Хайде, хайде, какво се пулите?! Отваряйте вратата. Да не искате да се взривите на тая проклета планета?

По нататък всичко мина по план. Стигнаха на време до кораба, скрит на дъното на Колорадския каньон, подготвиха го за излитане, настаниха се и се изстреляха в открития Космос.

Сега корабът висеше на безопасно разстояние от планетата, а тримата бяха вперили ужасен поглед към нея. Беше вече избухнала сред цветисти пламъци и сега подобно на камила, която трябва да премине през иглени уши, се просмукваше към невидимата малка десетметрова черна дупка. След 20-на минути на мястото на Земята вече не съществуваше нищо, нямаше я дори Луната.

- И за какво беше цялата тая хилядолетна земна патърдия? – запита Просякът, стискайки в ръце последната оцеляла човешка книга. Тефтерът с вкусните рецепти на милата му покойна баба…


Юрий Александров




Гласувай:
30



1. injir - Нещо изключително! Поздрав!
01.09.2014 22:45
Нещо изключително! Поздрав!
цитирай
2. viovioi - Ама той умрял ли е?
02.09.2014 13:38
Или това е алегория"напуснал" ни е в преносния смисъл.
цитирай
3. chalama - :)
02.09.2014 13:52
:)
цитирай
4. gosho568 - Много хубав разказ! Поздрави!
02.09.2014 15:23
Много хубав разказ! Поздрави!
цитирай
5. mamkamu - .
02.09.2014 18:35
Благодаря, че харесахте написаното!
цитирай
6. born - Хареса ми много. Добре ще е да има и ...
02.09.2014 21:37
Хареса ми много. Добре ще е да има и продължение. Поздрави.
цитирай
7. makont - Страхотно!
03.09.2014 13:18
Все по често си задавам въпроса: "..И за какво ни е всичко това???". Същият ефект има и ходенето на гробища и срещата с неизбежното. Поздрави! Всъщност светла памет на този, който е преминал в по-добрия свят.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mamkamu
Категория: Политика
Прочетен: 9469931
Постинги: 527
Коментари: 13770
Гласове: 20435
Блогрол