Когато тия дни прекарваха ковчега на починалия венецуелски президент Уго Чавес по улиците на Каракас, стотици хиляди венецуелци плачеха по улиците, показвайки по този начин най-искрената си скръб. И наистина, едва ли има трезв политически наблюдател, който би отрекъл, че Чавес бе обичан в родината си, та дори извън нея с обич, която човек обикновено отдава на някое близко до сърцето му същество. Такава обич можем често да срещнем из латиноамериканските страни, където емоцията влагана в политиката е съизмерима с чувствата изпитвани в религията, секса, спорта или просто всекидневието.

Такива сълзи обаче едва ли могат да бъдат видяни след кончината на някой съвременен западен държавник. Подобни страсти няма да се развихрят и на погребението на някой днешен български политик. Напротив, напоследък хората у нас показаха по недвусмислен начин, какво точно мислят за собствените си политици и това беше много далеч от изпитваното днес от венецуелците.

Разбира се, причина за безразличието ни и дори омразата към днешните ни политици е липсата на някаква радикална месианска идеология, която те да ни предложат, на нас, техните избиратели. Нещо, което да грабне сърцата ни с хубави обещания за по-добър живот, справедливост, взимане от богатите и раздаване на бедните, грижа на държавата за всекиго. Нещо, което да ни накара да ги заобичаме, като бащи, като отци на нацията. За това хората наизлезли по улиците последните седмици отправяха непрекъснати искания за национализация на частни фирми, за уравниловки, за забрана на партиите и въвеждане на „гражданско управление”, каквото и да значи това. За съжаление или по-скоро за радост обаятелен лидер, който да ги поведе към светли бъднини не се намери и те останаха да се лутат в исканията си, както се лутат из софийските улици всеки път щом излязат на протест.

20 век ни показа, че държавите изградени върху постановката за държавата-майка хранителка на всички нейни граждани се провалиха с гръм и трясък. Наличието на такава държава предполага и съществуването на баща-хранител, който във всички случай се оказваше някой диктатор, на чието погребение по-късно плачеха искрено хиляди поданици. Такива бяха Ленин, Георги Димитров, Сталин, Брежнев, Мао Дзедун, Франко, Ким Ир Сен, Тито та дори и Тодор Живков. Такива щяха да бъдат Хитлер и Мусолини, ако не бяха изгубили войната.

Човечеството обаче явно е обречено да повтаря грешките си, къде заради вечният стремеж да живеем в по-добър свят, къде заради просто невежество, незнание и неграмотност. Исканията за повече държава нарастват със задълбочаването на финансовата криза, отдавна прераснала в икономическа в държавите на европейския юг. Протестиращите днес в южна Европа искат по-голяма намеса на държавата в икономиката, забравяйки, че ефективността на държавата зависи от качеството на нейните граждани, а не обратното и че един шведски или германски модел тук може да заработи поне след стотина години на упорит труд, образование и възпитание. Но дори и тогава той едва ли ще бъде полезен за всички нас...

Днес на повечето хора в нормално функциониращите демокрации не би им минало през ума да плачат на погребението на някой свой министър председател или президент. Има страни, в които политиците са възприемани просто като чиновници, слуги на народа, избрани да поддържат нормалното функциониране на държавния апарат в полза на гражданите. Те не са смятани за бащици, отци или спасители на нацията. От тях никой не иска да водят народа към „светли бъднини”, нито да бъдат обичани и боготворени, като християнски светци. От тях се иска просто да работят на „полза роду”.

Основен градивен елемент в латиноамериканската държавност обаче е наличието на обаятелен лидер около когото се надгражда държавността. Това в съчетание с радикални идеологии може да доведе до потресаващи обществени трусове, на каквито сме били свидетели последните 50-60 години в целия район. Венецуела не беше изключение от цялата схема, като там, трябва да признаем, тоталитаризма не стигна до такива крайности, като в Куба. Въпреки това днес страната, без да се отрича направения напредък, е показателен пример, как поредният баща на нацията си отиде, като остави след себе си разбита икономика, неработещи държавни монополи, потресаваща престъпност, висока инфлация и все още ширеща се бедност. Въпреки огромните приходи от петрол... Разбра се, че какъвто им капитализма, такъв и социализма на латиноамериканците. Нещо, което, между впрочем, важи и в пълна сила за България.




Статията е публикувана във в. "Репортер" в броя му от 12.03.2013 г.