Къде обезпокоен от застрашително нарастващия ми бирен корем, къде обзет от някакво странно желание за движение, необичайно за мен,  взех, че се вдигнах преди две седмици в посока Черни връх. Не бях го правил досега, макар че, като всеки софиянец, силуетът на Витоша неизбежно ме е съпътствал през целият ми съзнателен живот. Стои си там планината и привлича като магнит хиляди мои съграждани, които в почивните дни на тумби се отправят към нея и с неистов хъс я обхождат, а нагоре, а надолу. Аз обаче не! Явно хич не съм я чувствал, като някакво предизвикателство, защото като ученик предпочитах да бродя из отдалечени безлюдни планини и пещери, а не да се забивам барабар с всичките тези тълпи туристи в някакво подобие на увеселителен парк. Да усетя природата с всичките си сетива дет` се вика! Последното ми „ходене” из столичната планина май беше преди около десетина години, когато с две приятелски семейства скочихме до Златните мостове. С коли! Горе повървяхме стотина двеста метра и разпънахме одеялата. Последва ядене и пиене и после обратно надолу. С коли!   Та реших да се реванширам пред себе си, ама не използвайки нечестните методи на кашкавал туристите, като леки автомобили и лифтове, а ей така пеша. Като съм се прежалил да го направя, поне да е като хората! Отправна точка –вилата на Бистрица. И понеже мразя ордите туристи си начертах маршрут, който максимално да ме отдалечи от досег с тях: Бистришка река - резерват Бистришко бранище – Алеко - Черни връх –паметника на Романски – Янчовска река – Бистрица. Малко заобиколен, но поне се надявах да вървя сред тишина. Само аз и Божието творение.   В събота направих куп непривични неща за мен в този ден: станах в 8.30, закусих, пих кафе и по живо здраво задвижих кракомобила. Внимавах да не събудя Петя, защото щяха да се почнат едни приготовления: топли дрехи, фланелки за преобличане, сандвичи и т.н. Явно бързо си възвърнах старите навици от далечното време, и подех равномерна крачка, която ми позволяваше да поддържам приемливо темпо. Поне в началото, де :)     Началната точка в Бистрица. Който ходи на вилата си два пъти в годината, съвсем естествено е двора му да изглежда така.     Бистришка река. Тръгнах по нея, защото явно не уцелих правилния изход от селото, а знаех, че тя ще ме изведе към резервата. Пък и по-диво и автентично е някак.     Реката наистина е красива, нищо, че пътека няма.     След почти два часа ходене и час и половина преминали в преодоляване на естествени препятствия, реших да почина тук. Т.е. да изпуша една цигара :) Тук се присъединих и по „официалната” пътека, защото като гледах темпото, с което вървя из тия храсталаци и камънаци покрай реката, сигурно щях да стигна на Черни връх привечер.     Отново мини водопадче на Бистришка река.     И все така нагоре...     и нагоре.     От пътеката понякога се откриваше синьото небе, покрито на места от приятелски облачета.     Табелата ме известява, че навлизам в резервата.     След мостчето вече съм на защитена територия :)     Табелата ме уведомява, че обратното разстояние до Бистрица е 40 минути. Аз пък стигнах до тук за два часа :) Явно трябва да вървя само по маркираните пътеки. Никакви експерименти вече!     Понякога пътечката ставаше доста тясна. Но пък красива!     Още едно сладурско мостче. Тук Петя ми звънна, да ме пита как ми понася катереното нагоре. Боже, какво щеше да прави това момиче, ако не живееше в ерата на мобилните телефони :)     Когато отворих тази аптечка, предвидливо прикрепена за едно дърво, скептицизмът ми по отношение цивилизоваността на българина се изпари за миг. Не бях подготвен да видя вътрешността заредена и необрана от някой балкански хитрец. Или пък може би хитреците хич не си дават зор да ходят из тези места? Или пък планината облагородява? Знае ли човек...     Вече във вътрешността на резервата реших да се снимам. И понеже наоколо не се мяркаше живо пиле, запечатих моя неизбежен спътник –сянката. Е, след малко срещнах една баба със своя дядо, които лакомо ядяха малини сред храсталаците, но реших да не ги отделям от заниманието им. Толкова съсредоточени изглеждаха.     Не, не е сечище на бракониери! Преди четири години голям смерч унищожава голяма част от гората. В унищожените дървета започва да се развива вредителят корояд, който скоро напада и здравите. Явно парковите власти взимат някакви мерки, защото на места видях примамки-капани за дървесната напаст и санитарни изсичания. Когато реши природата може да бъде по-опустошителна дори от човека. Питайте хората от ледената епоха :)     Сигурно вечер тази гора изглежда доста страшничка, щом и през деня може да предизвика тръпки.     Между красивите дървета се подава родният ми грозен град.     Не са морени, колкото и да приличат на тях.     Пак София, обвита в лек смог.     Тук излизам от резервата и след малко ще потъна сред пълчища „туристи”. Преди „Алеко” пътеката се разширява и за мой ужас накрая се превръща в асфалтов път, по който щъкат наляво надясно разнородни индивиди на всякаква възраст, някои от тях облечени с празничните си дрехи и обути с лъскави обувки, подходящи по-скоро за „Графа”, отколкото за планината. Обзет от лека клаустрофобия, аз забравям да снимам. Минавам "транзит" покрай Алеко и бързо продължавам нагоре по една козя пътека към Черни връх.     Вече съм спокоен. Покатерил съм се нагоре и съм далеч от народа. Май трябва да ида на психоаналитик, да ми разшифрова тая моя фобия от тълпи.     Постепенно растителността започва да става по-ниска, а склонът по-стръмен. Почивките ми зачестяват. Дробовете ми жадно се мъчат да поемат по-голямо количество кислород. Май не трябваше да пиша оня пост „Цигарите –едно безкрайно удоволствие” :)     Ей там долу се вижда Бистрица, откъдето тръгнах. Леле!     И отново София. Не мога обаче да зърна родния си дом. Малко по-на запад е.     Как им завиждах на тия гадове, удобно настанили се на лифта и движещи се със свръх светлинна скорост нагоре. А аз долу плезех език :)     Най сетне Върхът се показа. Но предвид разстоянието това хич не ме успокои. След половин час ще се присъединя към „официалната” пътека.     Вече съм на Черни връх. Гледам  към топлия юг. Не към София. Потърсих си самотно място и се отдадох на гледката. Чувствах се някак по-близо до Създателя. Добър повод да си поговоря насаме с Него, че иначе хич не ми се отдава. Хубаво е! И удовлетворяващо! И пречистващо! И...      За връщането? По-нататък, че май попрекалих...

Страхотно!!!Чак ме хвана срам,щото ей го къде е,знам за какво говориш,а от соца не съм се качвал пеша!!!Взимам си бележка и ще повторя твоето упражнение!!!Благодаря и усмихнат ден!!!

Неокрадената аптечка е направо върхът!

Ama mnogo dobre e opisano...chak naistina da poiska chovek da povtori uprajnenieto....A za aptechkata- bih q pratila tazi snimka nasam natam, da pokajem, che sme pochnali da se civilizovame...

мисля да последвам светлият ти пример. е не знам дали ще кача снимки , но поне ще го направя за себе си :)

Супер :)

Заявявам го без сантименти и носталгия.
Поздрави и следващия път атакувайте Мусала.

Много хубаво :) Вече знам следвщия път откъде ще се кача на Черни връх ;)

еееее,на час по лъжичка ще ни дава :):):) Айде чакаме за връщането ;)

Малко като шега, но всъщност не съвсем - в този резерват е строго забранено вървенето на туристи извън маркираните пътеки - не случайно!

Както си пиех кафето един слънчев септемврийски ден, когато живеех по студентските сезони на годината и септември си беше ваканция и си спях до обяд, та така към 11 часа от белкона в Младост 3 гледах замечтано към черни връх и изведнъж скочих и рекох ами да, ей го де е! Имам пред вид, не пеш разбира се. А че с 305 до центъра, после с 5 и т. н. с лифт до Копитото съм си почти на върха. И така по чехли се юрнах по маркировките, които реших че не е кой знай какво да следваш. При това повлекох и майка ми - тоже по чехли. Стигнахме - държа да отбележа - около 18 и 30. точно на време да вземе последния лифт с работещите по него към симеоново. Луда работа. Ама така действа Витоша - гледаш си я така като декор N години, а тя току те всмукала. Добре че ме изплю таман навреме за последния лифт!
На това му се вика авантюра
alekovnuk

Едно виртуално пътешествие за мене, което няма да забравя! Благодаря!
Идеята със сянката е страхотна! Даже много оригинално се е получило!
Лек ден, изпълнен с вдъхновение! Няма да си затруднен, след това докосване до толкова много красота!

И аз от повече от десет години не съм се изкачвал по Витоша, а ми харесва. Аптечката и на мен ме накара да се усмихна. Слава Богу, има още хора и най-често се срещат из планинарите. Хубава разходка!

Благодаря за отзивите, хора!
Ама няма ли някой да каже нещо напреки ;)

Аз за това вървях извън пътеките до резервата. След това, като съвестен гражданин си спазвах "инструкциите" от табелите :)

Не са много хората, които просто се разхождат извън пътеките :) Гъбари разни и това е. Поздравления, че си го направил. Показваш нещо по-различно и истинско :)
Аз също бях изненадан като видях снимката на аптечката. Не, че е непокътната, а че изобщо я има. А това, че не е обрана... аз лично залагам на "Или пък планината облагородява?" :)

най ме израдва часът на снимките по което човек мое да прецени колко време отнема на средно шкембест индивид да стигне черни връх от бистрица :)

странно е как "два часа ходене " са равни на час и нещо астронимически :)))