Няма да пиша, съгласно ширещата се напоследък мода, какво ме прави щастлив, защото сигурно ще трябва да редя точките дълго и почти безкрайно. Не са само шест! Най-добре ще да е, да опиша нещата, които са способни шоково да ме изкарат от обикновеното ми състояние на щастие. Ето главните от тях:   1. Някой небрежно си мята опаковката от вафла или цигари на тротоара. В такива случаи, ако съм в приказливо настроение, като добавка към мълниеносно появилият ми се яд, подмятам на злосторника с измамно услужлив тон: ”Господине (госпожо), падна ви нещо”. В повечето случай виждам насреща си безкрайно учуден поглед, с уста леко потръпваща в опит да  отговори на моите думи. Ако обектът направи грешката и вземе да ми отговори нещо напреки, тогава стой та гледай –получава се взривна смес от моята гражданска ядовитост и неговата селска простотия. Обобщение за този замърсяващ българин едва ли може да се направи –правят го и лъснати костюмари и тъмни субекти от дълбините на Балканите. Простотията не прощава на никой, ей!   2. Някой ме предрежда на опашка. Това предреждането в България явно е национален спорт. Миг разсеяност и хоп -пред теб изниква нов, непознат гръб, особено ако опашката е повече от трима души. Понеже мразя да си трая, аз възпитано си отварям устата. Ако бях змей сигурно от нея щеше рефлекторно да излиза всепомитащ огън, който да ми реши проблема, но понеже съм обикновен двукрак в употреба влиза друго древно оръжие за масово поразяване –езикът: „Извинете, тук не е краят на опашката. Той се намира зад гърба ми”. Обикновено отговорът е: „А, извинете, не ви видях”, придружен с хитро изучаващи ме очи. Е как не ме виждат тия хора с моите 82 кг?! Сигурно ставам невидим мигом щом се наредя на някоя опашка, а магията се разваля, щом се обадя. Ако си мълча сигурно ще остана невидим завинаги, но засега не съм навит да пробвам.   3. Някой се бута в мен при наличие на достатъчно свободно пространство. Това вече ми е трудно да го разбера. Случва се обикновено на някоя опашка, на която, ако няма кой да те предреди, то обезателно ще има някой друг, който да се бута в теб с багаж или тяло. Личното пространство явно е нещо непознато из тези ширини. Две педи, дет` се вика. По въпроса за опашките май е необходимо да напиша нещо по-задълбочено от сорта на: „Видовете опашки –показател за национален манталитет”.   4. Някой с автомобила си не спира на пешеходната пътека, когато преминавам по нея. Тук отново влиза в употреба въпросът за моята невидимост. Или невидимостта на пешеходната пътека. Само че тук вече е засегнат и въпросът за моето оцеляване, като биологична единица. Как да не побеснява човек? Развитието на едно бъдещо есе тук може да бъде: ”За пространството от пътя с дебели бели успоредни линии, по което щъкат злосторни пешеходци с цел да пречат на движението”.   Онзи ден спирам колата пред една пешеходна пътека, за да преминат момче и момиче и момчето ми направи с ръка знак на благодарност. Чак леко ми се поклони. Жена ми вика „Ей какви възпитани хора!”, но веднага след това се поправи: „Всъщност той, защо ти благодари? Нали си длъжен и без това да спреш!” Шибана работа, викам. Да изпитваме признателност към някой за действие, което и без това е длъжен да направи априори. В това време пък някой отзад ми бибибкаше ядовито, че съм спрял. Ех!   5. Докато шофирам, някой рязко ме засича, дори без да благоволи да включи мигач –онова лостче отляво на волана дето се мърда нагоре-надолу. Сещате се, нали? Обикновено последва дълга и сосна псувня от моя страна, високо обявена през прозореца. Не, че помага, ама... Правилата явно не са измислени за голяма част от шофьорите. Или пък може причината да е у мен -когато се кача на автомобила си, моята невидимост обладава яко и машината? Е, чувал съм и за по-трагични случаи из разни места в Близкия изток и Латинска Америка, където спазването на пътните правила си е направо екзотика, но доколкото знам нашето географско положение не е някъде там.   6. Телефонният звън рано в неделя сутрин. Всичките ми роднини и приятели знаят, че деня след събота вечер е „свещен” за мен. Особено до обяд, когато още не съм отлепил от леглото! Все ще се намери някой от тях обаче, който да звънне и с дълбокомислен глас да попита: „К`во правите, бе? Станахте ли вече?” Доскоро си бях добре, ми иде да му отговоря! Но обикновено телефона вдига жена ми и в резултат от това сме все още в добри отношения с всички познати ни ранобудници.       6Ѕ. Когато някой вземе да ми обяснява за шестте дълбокосмислени неща, които го правят щастлив. Само шест ли? Мен може и една студена вода в неделя сутрин да ме направи щастлив. Така, де!

Сладко е да се побеснява така!

respect!:))

...те карат да побесняваш?
Валя

не си изключваш тела в събота вечерта (или колкото часа е там) и така никой няма да ти звъни в неделя сутрин?

Сладко, ама болезнено :)

Е, не съм го измислил аз. Жена ми е. Все и хрумват някакви такива...:)

Абе май са повече, ама нали трябва да ги минимализирам максимално :) за да не си ходя все бесен :)

Забравям! То тоя мозък не работи на пълни обороти в събота вечер :) Повтарям си, повтарям си и ...

Като изключим шестото и 6 1/2, които са много лични, с останалите съм съгласен и признавам, че и мене ме вбесяват.
Виждам как си на път да създадеш нова мода за "Шест неща..." ;-)

А какво ще кажеш за непрекъснатото прекъсване в разговора? Или когато отсрещната страна говори безкрайно дълго и ти се сопне, когато се опиташ все някога да и отговориш?

в едно нормално функциониращо общество като това в Япония.
Поздрави.