Прочетен: 2422 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 26.05.2010 12:04
Нощта отдавна е спуснала своя тъмен воал над притихнала празнична София. Уличните лампи се опитват да преборят мрака, но успяват да разкрият единствено кичестите клони на преплетените в тях дървета. Нейде подранила птичка изпраща към висините своята самотна песен. Там горе Луната преборва пухкавите облаци и ми носи древно послание от моите предци, старо колкото света. В далечината очертанията на парка изпъкват на нощното небе, надвиснали заплашително над бетонната джунгла. Повечето прозорци наоколо са тъмни и никак не напомнят за стотиците и хиляди човечета натъпкани зад тях. Тихо е! Лек ветрец гали лицето ми и ме кара инстинктивно да вдишвам с пълни гърди измития въздух, тъй чист, че ме опиянява. Въздухът! Той носи в себе си хилядите аромати на едно време от годината, най-ласкаво за всяка жива твар. Прониква в душата ми и я пречиства от наслоилата се там мърсотия. Храни ме. Дава ми сили за живот! Кара ме да се чувствам сякаш съм някъде другаде, далеч от това място. Далеч от това време!
Май е! Месецът, когато топлината е надделяла над студа, но не с бруталността на лятото. Времето, когато слънцето ни гали с топлината си и само понякога загатва, в каква пещ ще превърне града в следващите три-четири месеца. Времето, когато всяко цвете и тревичка растат с лудешка скорост, забързани да живеят. Жажда за живот, засилваща се и при нас, Homo Sapiens, караща ни да сътворяваме красиви митове за богове, възкресения и безсмъртие.
А утре градът ще се събуди! Ще се напълни със шаващите насам-натам човечета и ще възвърне обичайния си облик. До следващите празници. До следващия май!
24.04.2010 г.
26.05.2010 21:54
10.07.2010 22:36